Едно есе за любовта

В междуличностната любов откриваме себе си, откриваме как се променяме и към какво се стремим. Любовта, тази екзистенциална несъмненост, е нещо толкова живо и променливо, че в нея човек чрез допира си с другия постоянно на­мира и преоткрива се

В междуличностната любов откриваме себе си, откриваме как се променяме и към какво се стремим.

Любовта, тази екзистенциална несъмненост, е нещо толкова живо и променливо, че в нея човек чрез допира си с другия постоянно на­мира и преоткрива себе си. Всяка личност по природа е про­ти­воречива и това я утвърждава като проблематична. Нейната проб­лематичност обаче не отхвърля наличието на ценности. Но как да свърже човек ценностите в себе си, за да разреши проб­лемите си, да обедини противоречивата си природа така, че да бъде удовлетворен, полезен и щастлив.
Човек живее в организирано общество, където не може да съ­щест­вува сам заради самия себе си, не може да живее всякога изо­лиран от цялото, понеже така загива. Човек неизменно сти­га съществено до себе си чрез другите. Нужни са определени ви­дове отношения, чрез които да се сближим с другите, да ги опоз­наем, за да разгадаем и нас самите.

Чисто философски човек може да навлезе съществено в при­родата си, като осъзнава “какво Е”, при което се постига по­тенциално това, което сам ще направи от себе си. Ние се из­граж­даме, защото сме изначално свободни, но свободата ни е свър­зана със света на другите, с отговорности. Всеки отделен Аз е част от другостта, но той е свободен да избира как да се свър­же с другите, каква да е връзката му с тях. Всяка личност има своя индивидуалност, която има нужда да утвърди и по­ка­же себе си, затова другите са й изначално необходими. Ако не намери точната другост, то тя (индивидуалността) остава не­раз­бра­на и се отчуждава поради нарушаване на връзката между нея и другостта. Самотата от своя страна е особена форма на от­ношения на Личността със самата себе си, в която също се опоз­наваме, но чрез която се дистанцираме от всичко външно в лицето на всяко друго.

Истината е, че всеки се нуждае от разбирането на другите, от вни­мание и признаване на собствената му индивидуалност като зна­чимост. Един от начините, по които личността свободно се изявява и утвърждава себе си, докато твори отношения и приз­на­ва значението и на другия, е ЛЮБОВТА.
Твърде многоаспектна и разнообразна е сферата на между­лич­ностната любов, но категорично може да се каже, че от­но­шенията между мъжа и жената са основният извор на ан­ти­номии. Мъдростта на тези отношения винаги е вплетена в противоречия, от които можем да излезем само когато се еди­ня­ва­ме /т.е. когато двама души започнат да се мислят като едно/. Те­зи противоречия произтичат от различията в характерите на два­та пола и са съвсем естествени.
Всеки индивид носи своята уникалност, която често кара хо­ра­та да се дистанцират поради различията си, но това, което обе­динява всички, е нуждата да бъдеш обичан. Разбира се, в ду­шевно-телесния облик на мъжа и жената има и прилики, и от­лики, които в отделния индивид са комбинирани в различна сте­пен. Именно в любовта двата пола с всичките си противоречия намират своята уникална съв­мести­мост.

Любовта между мъжа и жената е изключително инертна, тя се захранва от движението и ак­тивността. Тя изисква преодоляване на пре­пятст­вия и съпротивления, нейният мотив всъщност е да съедини противоположностите. Любовта е също така вътрешно обвързана с волята, тя е целеполагаща, мотивираща желанията ни, мо­би­ли­зираща силите ни и самоестествено насочва от­делния субект към реализиране на любовта. Па­радоксално изглежда това единство на про­ти­­во­­положности в лицето на мъжа и жената, но то е факт. Една древна индуска легенда доказва то­ва. Тя разказва: Бог Тваштри създал най-напред мъ­жа и го оставил да живее на земята сред птици и зве­рове. Но първият човек страдал от самота и се по­молил на своя господар да му изпрати за утеха дру­го същество, което да го разбира. Бог Тваштри, как­то изглежда, имал меко и благородно сърце. Той нап­равил от разнообразни подръчни материали же­­ната и тя ощастливила първия мъж самотник. Оба­че радостта била краткотрайна и трагедията не закъсняла да настъпи. Огорченият мъж само след осем дни отишъл при могъщия бог Тваштри и с мъка на душата му казал: “Господарю, какво съ­щество си ми дал, то непрекъснато мърмори край ме­не и не мога да работя. То ме дразни всяка ми­ну­та и прави живота ми ад. Вземи си го при тебе обратно!”

Тваштри съжалил нещастния мъж, трогнал се от неговата молба. Той взел немирната жена и на­бър­зо я настанил да живее накрай земята. След осем дни обаче мъжът пак отишъл при своя гос­по­дар. Със сълзи на очи той започнал да му се моли: “Господарю, не знам какво ста­на с мене, откак го ня­ма това същество, живея самотен. Радостта из­чезна. Пред очите ми пада постоянно мъгла. Спом­ням си как това същество играеше и пееше край мене. Животът беше много приятен и весел. Дай ми обратно това същество, иначе всичко е чер­­но.” Смилил се бог Тваштри, върнал жената на самотния мъж и отново настъпила ра­дост­та в не­говото жилище. Но след няколко дни той пак трябвало да се отказва от жената. Пос­ле, как­­то по-напред, молил Тваштри да му я върне об­­ратно. И така историята се пов­таряла. Накрая мъ­­жът отишъл при своя бог създател и му казал: “Гос­по­да­рю, аз съм не­щастен! Разбрах, че не мога да жи­вея нито с жената, нито без жената.”

Става ясно, че необходимостта от сближаване и обединяване е неизбежна. Хората сякаш не­ис­то­­во се стремят към сближаване и споделяне на об­що битуване, общи интереси, стремежи, пре­жи­­вя­вания. Най-красивото противоречие, което движи све­та, най-реалната магия, към която се стремим, е Любовта! Автор: Александър Ненов